Но не казвайте: утре ще бъдем красиви.
Не казвайте: утре ще бъдем щастливи.
Не казвайте: утре ще бъдем, ще бъдем…
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета,
падаме, както ходим,
умираме, както спим.

Не казвайте: утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте: утре да бъдем честни,
днес тихичко
ще се проврем…
Носете си новите дрехи, момчета,
ходейки падаме,
сънувайки мрем.

Не казвайте: утре с вик на площада
ще кажа истината, после – на клада!
На клада, но утре. А днес потърпете,
днес се налага
да премълчим…
Носете си новите дрехи, момчета –
падаме, както ходим,
умираме, както спим!

Стефан Цанев 1974г.

Преди две години, когато реших да пиша в него, беше с цел да споделям глупостите изникващи в главата ми. Но тогава мислех много. Писах за блондинки, за секс, за банани… За истински банани, да не си помислите нещо.

Правих проучвания, имах казуси за разрешаване. Задавах въпроси, питах преди да пиша.

Това някак си ми липсва. Днес видях, че някакво момиче е коментирало стар мой пост. Този коментар доведе до носталгията ми. Препрочетох си блога и виждам как съм деградирала.

Вече почти не пиша, ако постна нещо ще е някоя песен или стих. Нещо което не изисква особен потенциал.

Липсва ми да съм онзи човек, който постоянно искаше да разгадава неща. Дали прашки или боксерки, дали Кола или Пепси… Неща от такъв калибър, който да не те затруднява, но все пак да почъгърка мозъчето ти.

Дано скоро се върне музата ми за креативност. Дано скоро започна пак да мисля.

Here’s an excerpt:

The concert hall at the Syndey Opera House holds 2,700 people. This blog was viewed about 15 000 times in 2011. If it were a concert at Sydney Opera House, it would take about 6 sold-out performances for that many people to see it.

Click here to see the complete report.

Burning here, in the room
Feeling that the walls are moving closer
Silent scene the dark takes me
Leads me to the ending of another day
I’m haunted

Tell me who you are. I am spellbound
You cannot have this control on me
Everywhere I go I am spellbound
I will break the spell you put on me

Velvet drapes, glowing candles
Silent whispers of words inside of my head
The night that comes, it waits for me
Lift me to the ending of another day
I’m haunted

Tell me who you are. I am spellbound
You cannot have this control on me
Everywhere I go I am spellbound
I will break the spell you put on me

Tell me who you are. I am spellbound
You cannot have this control on me
Everywhere I go I am spellbound
I will break the spell you put on me

Everywhere I go I am spellbound
Everywhere I go I am spellbound
Everywhere I go I am spellbound
I will break the spell you put on me

]]> http://shhuus.wordpress.com/2011/12/05/lacuna-coil-spellbound/feed/ 0 shhuus http://shhuus.wordpress.com/2011/11/27/%d0%ba%d0%b0%d1%88%d0%b0/ http://shhuus.wordpress.com/2011/11/27/%d0%ba%d0%b0%d1%88%d0%b0/#comments Sat, 26 Nov 2011 23:58:54 +0000 Мария Стоянова http://shhuus.wordpress.com/?p=1318 ]]> Добре, мъже, обръщам се главно към вас! Обикновено така се получава, имам една две безсънни нощи, гледам купища филми, все за живота и любовта (предимно). Някои са пълна скука, други събуждат писателя в мен. Който между другото доста време беше заспал.

Да си дойда на думата, мъже, такива ли сте наистина, като по филмите?

Не, това не е правилния въпрос. Лошото е, че имам толкова много мисли в момента в главата, че сама се обърквам и съвсем скоро ще изгубя нишката. Май ще трябва отново да гледам филма, за да се сетя какво ме е подтикнало да се разпиша в два през нощта.

Идеята е следната. Има една жена, има и трима мъже. Жената се двоуми, да не кажа три. Явно е харесвана, има качества, ценни за една връзка с бъдеще, т.е. брак.
Единия не я искаше, докато не се появи другия, който пък я иска отчаяно. По едно време се появява и третия, който може би е най-умния.. Нали знаете поговорката – двама се карат… И такаааа… Сега съм спряла филма на пауза, дамата е в самолета с третия (явно паралия) и отива на екскурзия, да се весели… Защото другите двама си изиграха кофти картите.

Но ако говорим за любов. Ясно е, че филма е за нея. Имам предвид за жената, дето иска да се жени, ама не знае какво иска.
Това нормално за всяка жена, не това искам да обсъждам тук.

Аз бих наблегнала на мъжките персонажи.

Такива ли сте? Три типа мъже?

Единия е с теб, но не се сеща че ти си жената на живота, докато не се появи втори в картинката.

Втория пък е убеден, че ти си жената, толкова влюбен, че е готов на всичко, дори да се откаже от теб. (Адски много запетаи, мразя ги.)

И третия, пари-мари, тежкарее се, тузар го раздава, стъпва тежко. Накрая идва и си взима жената, която си посочи. Дали има любов или всичко е в принципа на трофея, само той си знае.

И, мъже, как разбирате, че сте открили жената? Изобщо разбирате ли го, или и вие сте на всеобщия израз „живее ми се“?
Има ли живот след брака според вас?

Казах ви, толкова много въпроси се въртят в съзнанието ми в момента… Може би ще се разпиша някой ден пак, за разяснение на този роман..

А вие, ако имате отговори на въпросите ми – моля, не се срамувайте, отговорете ми. Въпреки, че не знам въпросите си.

Останах само аз заклещена във спомен
за разноцветни и щастливи дни..
Затвора ми – света огромен
всяка надежда за „нас“ разруши.

Да се влюбя в мъжа погрешен
бе решение, което ме опустоши.
Но не съжалявам и до ден днешен
сърцето ми пак същото ще реши.

Вече ми е трудно да се усмихвам,
нейните белези по тебе намирам…
Обичаше мен, но в нея бе влюбен
и в спомените за нея си сякаш изгубен.
И отново при мен дойде съкрушен.

Нашата любов започна със рани,
и двамата бяхме в сълзи облени.
Помниш ли как друга те беше предала,
утеха потърси след тежка раздяла.
А сега сцената се преповтаря.
И как да съм спокойна се чудя,
как да повярвам, че няма да има друга.
Дали я забрави не спирам да питам,
но на глас въпроса си не изричам…

И аз бях с друг, но сърцето си пазих.
Ако бях го дала, щях да се мразех.
Сега мразя тази, която твоето взе.

Вече не е мое твоето влюбване.
Вече нейно е.

И всяка нощ, дори когато те няма,
леглото си с нея деля.

Трудно е да пребориш
призрака на предишна любов.

Дoвчерашните фелдфебели, които размахваха палки и криваци -
днес са в първите редици на борците за демокрация.
Довчерашните душители на всеки честен глас – днес са най-гръмогласните апостоли на гласността.
Довчерашните самоотвержени правителствени блюдолизци и шутове – днес се провъзгласяват за жертви на диктатурата.
Тези, които до вчера викаха “Да живей!“ и „Слава!“- днес крещят „Долу!“ и ! Смърт!“
Легиони
от хамелиони!

Убитите лежат тихо в незнайните си гробове, празни очи в нас вперили,
нощем костите им глухо вият като подземни фанафари.
А палчите им гордо ходят сред нас, закичили кървавите си ревери с „Герой на Народна Република България“.
Бдете!
Старата история се повтаря:
„Царят умря!“
„Да живее царя!“
Бдете!
Свободата на словото и печата
се превръща
в свобода на злобата и клеветата!
Бдете!
Палете клада от вестници, пълни с лъжи, палете, да лумне нощта!
Като бухали, заслепени от слънце, да се изцъклят престъпленията и греховете ни.
Палете клaди от вестници! Това ще бъде първият случай в света, когато лъжите служат за светене!

Стефан Цанев – 16.11.1989

Вали, защото небето тъгува,
тъгува по любовта ни,
любовта ни, която пътува
чрез мечти и надежди,
надежди за нашите срещи…

Цветята вехнат, защото
в градината на самотата
с тъга ги поливам,
със сълзите които сама събирам
и заради тебе проливам…

Звездите ги няма, защото падат
със всяко мое отправено желание,
със всяка изречена на глас мечта
да почувствам твоето тяло,
докосване, глас, целувка… любовта..

Вятърът е топъл, защото пожелах
с топлината на сърцето ти да ме докосваш,
с топлината на устните си да ме целуваш,
с топлината на любовта ти да ме прегръщаш
въпреки, че не си до мен… всеки ден…

Морето е студено, защото се пълни от моите сълзи,
защото реката, която се влива във него
извира от душата на любов неизживяна.
И все пак живее и тлее
в погълнато от скръб сърце.

А лятото…
То просто тъгува,
защото любовта ни
е хем споделена,
хем не е..